Ами ето част от нещо,което съм почнала да пиша и,което си няма заглавие.

Моето име е Соня.Соня Робинсън.Историята ми не е лека,но не мога да кажа,че нямах и щастливи моменти.Бях на пет,когато родителите ми починаха.
Беше разкошен ден.Слънцето огряваше полята зад прекрасния ни дом.Майка ми,Тина, приготвяше багажа.Местехме се в Чикаго.Баща ми,Оливър,от своя страна не искаше да тръгваме.Тук му харесваше и не бързаше особено с документите по продажбата на охолната ни къща.По принцип той е бил усмихнат човек,доколкото казват приятелите им,но не му се нравеше идеята за големия град,където майка ми получила работа.Аз не ги помня много добре.Спомените ми са като мъгла,сякаш са били просто красиви сънища.Прекалено красиви,за да са истина.
Потеглихме по обяд петък,13.Родителите ми явно не са били суеверни.Чувах ги как си приказват за новия апартамент.
-Поне е голям!-каза с раздразнителна нотка в гласа,баща ми.
-Да,и с красива гледка!-каза превъзбудено майка ми.Тя сякаш не разбра за неприязънта на татко.-Ще бъде чудесно,нали?
-Да.Да,както и да е!
Аз си играех с разни стари касети на задната седалка.
След тринадесет часа път пристигнахме в града.Настроението на баща ми се беше подобрило,незнайно как,и си бъбреше с майка ми.Тъкмо потегляхме от поредния ослепителен светофар,когато майка ми изпищя:
-Внимавай!Камиооон!-Това беше последното,което чух от който и да е от тях.
Имах кошмари в продължение на осем години.След това отшумяха и тръгнах на училище.Децата бяха мили с мен,явно така им бяха казали,защото бях изживяла голяма загуба,но тя вече беше просто един кошмар за мен.Не стигаше,за да ме нарани и да докосне сърцето ми.Имаше две момичета,Касиди Уондъл и Меган Шайкър,бяха много близки.Касиди беше сравнително ниска и много слаба.Кожата й беше бяла като сняг,а косата й имаше кестеняв цвят.Очите й бяха пъстри с отблясъци на златисто,а устните й плътни с цвят на червена ружа.Меган от своя страна беше средна на ръст и имаше бронзов загар.Косата й беше катранено черна,а на слънце изглеждаше дори синкава.Очите й бяха с цвят на тревисто зелено.Скулите й бяха изпити и подчертани с руж.Те бяха единствените,които се държаха нормално с мен.Не се интересуваха от загубата ми,не бяха любопитни и аз ги харесах още тогава.Те мен-също.
След пет години вече бяхме най-добри приятелки.Цялото училище ни познаваше и всички ни завиждаха.Бяхме страхотни-отличнички,красавици и богаташки!Имахме всичко,което пожелаехме.
-Здравей,Касиди!
-Здрасти,Соня!
-Как е,Меган?
-Колко са глупави.-кикотехме се ние,а всъщност ние бяхме най-големите глупачки,но за това-по-късно.Бяхме като сестри.Живеехме заедно и всяка вечер купонясвахме.Родителите ми,ми бяха завещали цялото имане.Дядо ми се беше споминал наскоро и понеже нямаше други наследници,неговото богатство беше завещано на мен.Не бях близка с родините си.Бях се изпокарала с всички и тогава ги мразех от дъното н душата си.Както казах-пълна глупачка.
Телефонът на Меган звънна за пореден път.Беше Карл-гаджето й.Тя си имаше Карл,Касиди-Грегъри,а аз си нямах никого все още.Имаше парти в къщата на Карън,по случай завършването на поредната блестяща година в училище.
-Хайде,Меган.Елате.Ще бъде готино!И Брук щяла да идва.-каза Карл.
-Не ми пука за Брук.Разбра ли?!Не я харесвам!И не мисля,че сестричките ми ще искат.-изрепчи се Меган.
-Накарай ги!Моля те?
-Ще опитам.Сега довиждане,Карл!-каза му тя и тръшна телефона.-Е,какво ще кажете.Парти?И Грегъри ще бъде там.
Настъпи тягостно мълчание.Знаех,че те няма да кажат нищо и затова реших да проговоря първа:
-Отивайте.Забавлявайте се!Не ми се идва,няма с кого да дойда,а и имам да преглеждам разни документи.-опитах се да придам важност на това,но те ме познаваха прекалено добре.
-Аха!-казаха и двете в един глас.-Документи?!
-Хайде,Соня!Моля те.Ела!-каза Касиди.
-Не,наистина.Тръгвайте!Ще се оправя.Заминавайте,де!-смъмрих ги аз,но накрая се усмихнах и ги изпратих до входната врата.
-Ще се приберем по-рано и си наслушвай телефона!Ще те проверим!-каза Меган с покровителствен тон.Винаги беше по-грижовна от Касиди.
-Добре.Сега тръгвайте.
След това отидох до басейна.Обичах да плувам.Правех го всяка вечер и не пропуснах да поплувам и тази.
Чух звънеца на входната врата и се зачудих какво са забравили този път приятелките ми.Докато си намятах розовия халат и обувах любимите си сандали на висок ток,икономът ни отвори вратата.Отидох да проверя какво става.Видях едно жена около трийсетте да стои на вратата,надничайки любопитно.Беше с къдрави черни коси и силно изпити скули.
-Мога ли да Ви помогна?-попитах аз,учудена коя е тя и какво прави в дома ми.
-Надявам се!-каза с медения си глас тя.-
Нося ви шоколадови бисквити.Сама ги направих.
-Да,да!По същество,ако обичате!-изрепчих се аз насреща й.
-Ами всъщност…чудехме се дали може…разбира се,само ако може…да подслоните някое наше дете за през нощта.Имаме три.Само за тази нощ,разбира се!-каза плахо тя.Каква наглост помислих си аз,но реших,че има достатъчно свободни стаи,които така или иначе не се използват,пък и трябва да се проявя като добър съсед.
-Момичета?-попитах аз.
-Само едно.
-Години?-проговорих пак аз.
-17.
-Добре.Момичето може да остане.-бях леко раздразнена,но ми харесваше идеята да я направя като мен,стига да беше красива,особено сега,когато завършваме и ще трябва да се местим в университет.Само един месец с нас и щеше да се превърне в мое копие и тя наистина се превърна.
-Благодаря Ви много!А и ,ето,вземете!Все пак са за вас!
-Не,благодаря!Не ми трябват излишни калории!-изсъсках аз.
Жената подскочи леко назад и изтърва бисквитите на земята.Тръгна да се навежда,за да ги събере,но аз я спрях и й казах:
-Не се тревожете.За това е прислугата.Те ще се погрижат.А,и,не чух името ви?
-Ооо,Тина.Името ми е Тина.
Изгледах я като попарена.Напомни ми за майка ми ужасно много.
-Нещо лошо ли казах?-попита тя.
-Не!А името на дъщеря ви?
-Лиса Крос.
-А какво прави тя все още в колата ви?Няма страшно,не хапя…много.-изкикотих се тихо аз.
-Лиса!-провикна се майка й.-Ела.И си вземи багажа.Ще останеш при тази…красива дама на име…
-Соня.-пошушнах аз.
-Соня.-изкряска тя.
Беше доста тъмно и не виждах лицето на момичето,но пък успях да видя силуета й в далечината.Беше слаба и с права дълга коса,което ми хареса.
Тя взе багажа от колата и се приближи.
-Здрасти!Ооо,тя наистина е красива!-ахна смутено момичето и се приближи още повече.Вече можех да видя лицето й.Имаше светла кожа,русолява коса,ведра усмивка и много светло сини очи,премрежени от дългите й мигли.Видях в нея мое мини копие.Изглеждаше точно както аз преди две години.Тогава обаче аз бях с още по-светло руса коса.Неестествена,разбира се.Естествената ми коса беше с цвят на кестен.
Лиса влезе в къщата и затръшна вратата след себе си.Предположих,че не се разбират добре с майка си.Тя усети напрежението и каза:
-Мащеха ми.Никога не съм я харесвала.Е,къде е стаята ми?-полюбопитства тя.Признавам й,имаше кураж.Аз извиках прислугата- да занесат нещата й в една от гостните стаи и й казах да ме последва.
Тя тръгна след мен.Първо минахме през стаята ми,за да се преоблека,а после отидохме в голямата зала на третия етаж.Там имаше огромна правоъгълна маса в средата и беше пълно с цветя.
-Разкажи ми за семейството си.-казах накрая аз,сядайки на едно голямо кресло около масата и посочвайки й съседното от дясната ми страна.
Тя седна там и се замисли.Изражението й изглеждаше някак тревожно и отдалечено,сякаш си спомняше за болезнени спомени от миналото.Започна да мрънка под носа си.Явно не й беше приятно да говори на тази тема.
-Семейството ми беше щастливо допреди година.Тогава се появи Тина и размъти мозъка на майка ми,Емили.-учудих се.Та нали тя сега е омъжена за баща й.Не разбирах.Тя продължи-Внуши й,че баща ми й изневерява.Една вечер родителите ми се скараха жестоко.Майка ми взе ключовете за колата и потегли.Обеща ми,че ще се върне.Така и не спази обещанието си.Катастрофира.Докторите казаха,че няма да се събуди.Само онези жички по безжизненото й бледо тяло, я поддържали.Пълни глупости!-натърти Лиса.Очите й бяха пълни със сълзи.-Не,обаче,Тина отиде при баща ми и разруши и последните му надежди за живота на майка ми.-вече имаше друг пламък в очите й-на ярост,гняв.-И,разбира се,Тина обра овациите.Просто след месец-два баща ми,Питър,се прибра у дома и ни съобщи „страхотната” новина.Той каза,че Тина единствена го разбирала и била до него по време на тежките моменти,през които той е минал.Нямаше го вкъщи по цели нощи.Беше ме страх за братята ми.Чувах по-малкия,Саймън,да плаче до много късно.Тревожих се.Особено за Сам,по-големия.Той не поддържаше никаква искрица за живот.Опитваше се да е твърд заради нас.След като заспяха,аз започвах да ридая в агония.Загубата беше огромна за всички ни.Случваше се понякога да събудя Сам.Той идваше винаги,когато ме чуеше,но не можеше нищо да направи.Аз се тресях на пода.Имах и кошмари.Събуждах се цялата обляна в пот.Един ден отворих очите си и се намирах в болница.Братята бяха хванали по една от ръцете ми и ме гледаха тревожно.Саймън отиде да повика доктора,а Сам ми обясни какво е станало.Той ме намерил припаднала на земята,вир-вода, и бледа като призрак.Каза ми,че е разбрал за сънотворните,които съм взимала и нямало да ми помогне,ако се тровя и не ям нищо.Каза също,че колкото повече се опитвам да се държа,толкова повече ще потъвам.Докато н стигна до дъното.Странно беше как ролите се обърнаха.Той също сдържаше чувствата си,а даваше съвети на мен.Както и да е,баща ми,естествено го нямаше.Той така и не разбра за „малкия” ми инцидент.Тогава просто се изключих.Спя,но не сънувам нищо.Думи,действия,не чувствам нищо.Абсолютно нищо.Напълно изключена.Чудя се дали животът има въобще смисъл.
Аз се засмях.Тя ме погледна учудено.
-Нещо смешно ли казах?
-Толкова драматизираш.Точно като мен.Ще свикнеш тук.С мен.Не е трудно.Всичко ще отмине както при мен.
Тя все още,ме зяпаше изненадана.Не разбираше за какво й говоря.
-Ти не знаеш историята ми.-Казах аз по-скоро на себе си.-Бях на пет,когато родителите ми починаха.И двамата.Катастрофа.Точно като при теб.С изключение,че аз бях в колата също и оживях.Моите родители починаха на място,а аз се отървах с ожулвания.Представяш ли си!Ожулвания!Обвинява х се дълго време.Прекалено дълго.След това се самоизключих също като теб.
Замълчахме за малко,а след това аз пак започнах:
-И знаеш ли кое е най-странното?
Тя поклати глава.
-Че мащехата ти отвори стари рани.Майка ми се казваше Тина.
Много ме обичаше.И когато чух,че и твоята мащеха се казва Тина,си помислих,само за момент,че може би ще мога да намеря заместител на болката.Поне на малка част от нея.
Този път мълчанието се проточи мъчително.Не бях си спомняла грижовните очи на майка си от доста време.Беше от онези неописуеми чувства при човек,който не чувства нищо.Мислите ми бяха прекъснати от мелодията на телефона ми.Бяха Касиди и Меган.
-Хей,момиче.Какво става?-попита ме Кас.
-Нищо.Имам си компания.
Сестриците ми се изкикотеха и аз побързах да обесня.
-Ще се запознаете с Лиса,когато се приберете.Тя е нещо като нашето ново протеже.
-Ааа.-чу се разочарование в гласовете им.-Ние си помислихме…нали разбираш…че компанията ти е мъжка.
-Да.Разбрах.
-Окей.Прибираме се след час.Не пропускаш нищо особено.Партито е скучно.-каза Меган.