Преди писах за един конкурс на име: "Един ден в страната на чудесата". Старо е, но решех да го публикувам. В най - скоро време очаквайте "Кукерландия" (С него ще кандидатствам в Езикова гимназия)

Приключение в Страната на Чудесата

Имало едно време…Не! Всяка приказка започва така! Нека бъде:
Имаше едно момиче на име Мелани. То беше вече голямо и не вярваше в магии. Не вярваше в приказки. Не вярваше в чудеса. На Мелани се случи нещо невероятно,но после ще разберете какво. Тя имаше малко сестриче–Мери.Малкото момиченце обичаше да му се четат приказки. ”Алиса в страната на чудесата” му беше любимата. А Мел? Тя изобщо не харесваше тази приказка.”Фантасмагории!” мислеше си.
Един слънчев понеделник двете сестри отидоха на малката полянка непосредствено до къщата им. Тя бе обляна в пелена от слънчеви лъчи. Беше красиво.Мелани и Мери разпънаха едно одеалце върху росната трева и седнаха върху него.
-Прочети ми приказка! - възкликна Мери с ангелско гласче.
-Коя? – пророниха се думите на Мел.
-За Алиса! - нетърпеливо каза хлапето.
-Не нося книжката - измъкна се голямата сестра.
Видях,че я сложи в чантата си! - детето изрече тези думи,все едно е детектив намерил улика на местопрестъплението.
-Пипна ме! - пошегува се Мелани -Добре… - тя извади книгата от чантата си и зачете:
-Имало едно време малко момиченце…
-Като мен? - запита Мери.
-Да,като теб - каза Мелани и продължи да разказва:
…То било с дълга руса коса и сини очи…
-Това не е приказката!Ти си измисляш! - ядоса се малкото сестриче.
-Да,но е същата приказка.Ще бъде по-интересно аз да я измисля.-обясни по-голямата сестра. -…Веднъж отишло на една поляна и…
-И… - очите на детето блестяха от любопитство.
-…И… Приказката свърши! - засмя се Мелани.
-Не! Не е свър…
И тогава двете момичета чуха странен шум. Приличаше на тътен,примесен със скърцане. Малката сестричка се изплаши. Заплака.
Двете хукнаха да бягат презглава. Мери изоставаше. Мел я взе на ръце,като продължаваше да бяга.
-Не се страхувайте от мен! - Гласът беше далечен,но на сестрите им се стори,че ще го чуят, дори и ако бяха на другия край на света. Все пак това не им вдъхна доверие.
Краката на Мелани се заковаха към земята и тя залитна. Не падна,но се уплаши. Искаше да се затича към вкъщи,но не можеше. Мускулите отказваха на командите на мозъка и. Беше странно. И всичко… Всичко свърши.
Голямата сестра се огледа. Валеше сняг,но не беше студено. Дори напротив-можеше да си по тениска и къси панталонки и пак да ти е горещо. ”Сигурно това е да си в рая” помисли си Мел. Огледа се още един път. Мери я нямаше.
И тогава я видя. Малката и сестричка беше яхнала голяма близалка във формата на пони. Вече беше ясно,че не са в рая,но малкото момиченце бе облечено в бяла, дълга до нозете му рокля. То бе обуто в светлорозови балетни пантофки. Не можеше да се повярва, че това е Мери. Как бе станало това?
Мелани погледна себе си. Не бе възможно! Тя беше облечена по абсолютно същия начин, с изключение на чантата, в която беше книгата „Алиса в страната на чудесата”. Двете сестри бяха като ангели сред снежната покривка.
Онзи глас пак се чу. Този път не бе умолителен. Бе развеселен. Казваше:
-Внимавай! Твоето пони ще се счупи сладко, сладко, ако продължаваш така!
Говореше на Мери. Двамата се смееха. Но кой беше „той”? Цялата ситуация беше направо каша в главата на голямата сестра. Тя затвори очи и се опита да подреди мислите си.
В този момент две здрави ръце я хванаха и и помогнаха да се изправи на крака. Тя отвори очите си. Те бяха пълни със страх, но и с любопитство. Кой беше този човек и защо и помагаше? Странникът носеше голям цилиндър и сако в черно и червено. Панталоните му бяха в същата гама цветове. Той раздвижи устни и от тях излезе гласът. Гласът, който бе чула да се шегува, гласът, който викаше след нея и сестра и.
-Е, май си паднала в дълбока пряспа. Добре ли си?
-Да, да. - Мелани отговори без да мисли. - Кой си ти? - попита.
-Колко съм неучтив! - засмя се странният човек - Аз съм просто Джо.
-Добре, Джо, къде сме и защо сме облечени така?
-Толкова сте невежи вие хората! Има си табела! - Джо посочи на някъде.
Там наистина имаше табела.На нея пишеше:

Страната на чудесата

-Какво става тук? Да не би да съм в театъра? - учуди се Мелани на странната табела.
-Всички реагират така… - промърмори на себе си Джо. - Ако искаш ще разведа и после ще си правиш заключения - След като каза това, Джо подаде ръка на Мел.
Тя не я пое. Но после се замисли. Какво лошо щеше да стане? Така и така, не можеше да се върне в къщи.
-Ще дойда. - съгласи се.
-Така… Първо ще ви покажа „Меджик стрийт”.
-Меджик… Какво? - сепна се Мел.
-„Вълшебната улица”! Там живеят всички приказни герои като Снежанка ,Пинокио, Хензел и Гретел и така нататък. Заради промените, Пинокио все още говори с дървените столове, защото е самотен, а вещицата от приказката за Снежанка и седемте джуджета още види ли огледало го пита „Огледалце на стената,коя е най-красива на земята?”, но се справяме някак. - обясни Джо.
-Какво сте променили? - полюбопитства Мери.
-Доста неща. - отговори и мъжът. - Пристигнахме!
Двете сестри не можеха да повярват на очите си. Пред тях имаше прекрасни кооперации в черно,бяло и златисто. От единия прозорец им махаха момче и момиче. В градините бяха израснали позлатени дървета със скъпоценни камъни.
-Какво е това място? - запита малката Мери.
-Нали ви казах. Това е „Вълшебната улица”. - каза Джо - Но няма да оставаме тук. Трябва да разгледате всичко.
Мелани, Мери и Джо продължиха по пътя. Не след дълго съзряха в далечината огромно увеселително влакче. След като се приближиха още малко видяха и нещо като виенско колело, но цялото от шоколад. Вгледаха се още малко и разбраха, че и влакчето е от шоколад. Целият панаир беше от шоколад. Имаше шоколадови колички, шоколадови въртележки и въобще каквото се сетиш от шоколад!
-Тук вече можем да поостанем, но малко! - извика Джо след Мери, която вече беше побягнала към шоколадовите удоволствия.
Мелани се почувства като малко дете сред всички тези неща. Тя попита Джо:
-Къде сме?
-На шоколадовия панаир естествено! - възкликна човекът. - Забавлявай се де!
И колкото и да беше странно на голямото момиче му беше забавно. Тя се състезава със сестричката си на стрелба, блъскаха се с колички. Двете бяха щастливи. Когато се стъмни Джо ги повика. Те трябваше да си тръгват.
Минаха по една бонбонена пътека. Покрай нея имаше огромни близалки в най-различни цветове и форми. Мел си спомни това място. Тук се бяха озовали в самото начало. Имаше обаче една разлика - пред тях на пътеката имаше костенурка с долу-горе човешки ръст. Тя ли щеше да ги изпрати у дома? Сигурно.
Когато се приближиха още малко към животното,то проговори с човешки глас:
-Огледалата размести
и в своя свят премини.
Ще има набор от грешки богат,
но най-важен е крайният резултат! - след думите си голямата костенурка изчезна като дим.
-Конитори! Все гатанки мислят! Не могат да свършат нещо полезно! - ядоса се Джо.
Сестрите не обърнаха внимание. Мелани вече вярваше в чудеса-дори и това да беше сън.
На пътя им изникна още едно странно нещо - врата. Зад нея пътеката продължаваше.
-Променили са входовете. - възкликна Джо - Да отиваме във вашия свят! - и той отвори вратата.
Той и момичетата влязоха в огромна стая с много огледала. Вратата зад тях се затръшна. Пробваха да я отворят - беше заключена.
-Ами думите на костенурката? Не важат ли точно за тук? - попита Мери. И беше права. Но никой не и обърна внимание.
-Не ставай смешна, малката! - Каза и Джо. - Кониторите говорят само измишльотини!
-Какво всъщност са те? - попита Мелани.
-Кониторите са същества,които под животинска форма си измислят нещо като гатанки със римувани стихове. Ходят и ги казват на хората. Приличат на досадни мухи! - обясни мъжът. - Носят се разни легенди как преди много, много години гатанките им спасявали от опасности. Това тук с огледалата е просто съвпадение…
Докато Джо обясняваше, Мери се бе облегнала на едно от многото огледалата. Със стържещ шум то се отмести и откри врата. Голяма дървена врата с метална дръжка.
-Сигурно от тук ще ви върна у вас! - възкликна мъжът. - Да вървим!
И те отвориха вратата. Светлината ги заслепи и не видяха нищо. Престъпиха прага и се озоваха сред огромни треви, по-високи от Джо.
-Къде ни отведе? Върни ни веднага! - развика се Мелани.
-Шшт!
И тя млъкна, защото видя огромния динозавър пред тях. Приличаше не на огромен гущер, напротив. Беше нещо като сребърен. С дълга опашка и къси заострени уши, той напомняше на котка. Те видяха вратата. Тя беше зад котешкия динозавър. Побягнаха към нея с всички сили. За тяхно щастие, докато коткозавърът се усети, вече бяха достигнали целта си - дървената врата. Отвориха я, и отново влязоха в стаята с огледалата.
-Къде отидохме, какво беше това? - засипа с въпроси Мел.
-Не знам, и не искам да знам! - отговори и Джо.
Докато ги слушаше как се карат, Мери тайничко отиде до друго огледало и го побутна. Искаше да види какво има зад него. Отново се отвори врата, но не толкова ярка. Докато се караха, Мъжът и по-голямата сестра ахнаха. Светът отвъд вратата изглеждаше точно като техния. Те минаха през тънката, светла прилична на паяжина завеса провесена пред вратата. Навлязоха в своя свят, или поне така си мислеха. Бяха в същата горичка, в която бяха разпънали одеалцето си. Погледнаха към небето. Бе облякло оскъдна премяна от малки снежнобели облачета. Покрай тях пробягна заек. Беше наистина странно, защото той бягаше по небето. Помислиха си, че им се е привидяло, но не беше така. Разбраха грешката си след като още няколко животинки минаха по небето. Какво ставаше? Никой не знаеше отговора на този въпрос. Те пак видяха дървената врата. Но и тя като всичко друго беше провесена от небето. Как щяха да стигнат до нея? Не бе лесно да се измисли.
-За щастие имам малко от тези. - каза Джо и изкара от джоба си няколко бобчета.
-И какво ще направим с няколко бобчета? Ще извием бобена стълба? - прояви сарказъм Мелани.
-Не! Не си ли спомняш приказката за Джак и бобеното стъбло? Сега Джо ще засее едно бобче и ще порасне голямо, голямо стъбло за нула-време! - Обясни Мери.
-Не ставай смешна! - засмя се Мелани. - Такива неща не са… - Тя съзря огромното бобено стъбло пред себе си. - Реални!Как стана това?
-Сестра ти е много по-умна от теб. - подсказа Джо. - Тя ти казваше какво ще направя! Трябва повече да вярваш в чудеса! Мислех,че вече си научила този урок!
-Вярвам, но това е просто… Невъзможно!
-Няма нищо невъзможно! Качвайте се! - мъжът помогна на по-малкото сестриче да се изкачи до вратата.
Щом влязоха в стаята с огледалата, Мелани бързо хвана Мери за ръката:
-Не пипай тези неща! - скара и се.
-Няма вече! Обещавам! - съжали за постъпката си момиченцето.
Джо прикова поглед към тавана. Усмихна се на двете сестри и даде на Мери книжката, която тя най много обичаше - „Алиса в страната на чудесата”, а на Мелани подаде малък сребърен часовник бляскав като слънце. Тя веднага го сложи на ръката си.
След като раздаде подаръците си, мъжът и двете момичета засияха. На раменете им затежаха ангелски крила и полетяха нагоре. Какво ли имаше там? След малко щяха да разберат.
Двете сестри се стреснаха и се събудиха. Това явно е било само сън. Може би,а може би - не. Мери бе хванала с нежните си ръчички малка книжка, а на ръката на Мелани блестеше сребърен часовник.
Как мислиш? Дали те просто са сънували, или са изживели нещо фантастично? Аз залагам на второто,но ти сам си реши!